Страхът е алчен редактор

 

През 2021 г. изядох две лъжици чиа и малко след това прочетох за мъж, приет в спешното, защото семената набъбнали и блокирали хранопровода му. Май почти умрял! В следващите няколко дни преглъщах собствената си слюнка през няколко секунди, за да проверявам дали хранопроводът ми още работи, дали нещо боли, дали ще я из@кам тая набъбнала вече чия и ще си продължа спокойна. Мина ми, мамка ѝ.

Съвсем скоро бях край морето на едно от най-любимите ми места на света, което нямам търпение да посетя всяка година. Бях отпила една единствена *данегообидя* глътка „домашна водка“, дадена ми от човек, когото НЕ ПОЗНАВАМ и за целите на този текст ще наречем… Леополд… :) Леополд не беше някакъв мистериозен тип, появил се от храстите с пластмасова бутилка и спринцовка, а дългогодишен къмпингар и от онези хора, които очевидно познават мястото, морето и всички наоколо по-добре, отколкото аз някога ще ги познавам.

На следващия ден разказахме за водката на човек, който си беше тръгнал от купона преди появата ѝ. Бях в банята до караваната, когато от масата долетя изречението, което още докато си взимам махмурлийския душ, щеше да ми съсипе следващите 72 часа. Гостът се засмя през тютюнева кашлица и каза: „А, тоя, дето продава тая водка, продава и паметните плочи в града!“.

Това беше шега. За всички останали.

Шегата обаче отключи един много пресен спомен. Спомен, който е от онези, в които се чудиш защо мозъкът ти запаметява толкова безотговорно неща, подобно на някаква песен, която си припявал в училищната вокална група.

Само седмица по-рано бях попаднала на история за хора, натровени с МЕТАНОЛ от коктейли в Бали (метанолът е токсичен вид алкохол, който понякога попада в нелегално или лошо произведени спиртни напитки и при достатъчно количество може да причини слепота и смърт).

От онези истории, които нормалният мозък прочита, казва „ужас“ и продължава нататък, а моят очевидно архивира в папка „може да потрябва“. И ето че потрябваааааааааааааа!

Следващата ми мисъл, разбира се, не беше „хаха, тоооп шега“, а ТОКСИКОЛОГИЯ „ПИРОГОВ“! Има ли телефон? Денонощен ли е? Какво точно да обясня и какво точно ме притеснява? Как да кажа, че съм изпила небогоугодно количество „нормална“ водка, която си пия по принцип и в момента ме притеснява глътка, която дори не може да бъде определена като глътка? Как да кажа „Ами, моята водка свърши и просто БЛИЗНАХ една чужда, с неясен произход.“ Не, не съм я пила, госпожо. Не, в никакъв случай цяла вечер, само допрях чашата до устните си, да не го обидя човека… Ама аз съм близо до Бургас… Къде е токсикологията? Ама то има ли токсикология в Бургас изобщо? Какво ще ми изследват? Ще разберат ли навреме? Колко време имам? Метанол ли беше? От метанол не се ли ослепява????? И умира?

След известно време вече гледах видеа на ослепели хора, осакатени хора, хора, които не са имали моя късмет да седят на плажа и да се чудят дали виждат достатъчно добре. Истински хора се бяха натровили в Бали, да. Някакво лимончело в Италия се беше оказало проблемно, имаше смъртоносен домашен алкохол в Якоруда, фалшив алкохол, нелегален алкохол, метанол в бутилки, метанол в туби, хора в болници, хора, които бяха загубили зрението си, и хора, които ги няма вече.

Интернет, както винаги, беше готов да ми предостави всички най-лоши неща, случвали се някога на някого, подредени специално за мен! Толкова съм специална!!! И аз бях УБЕДЕНА. Не „малко притеснена“. Не „дали пък“. У-БЕ-ДЕ-НА!

В главата ми въпросът вече не беше дали съм се натровила. Въпросът беше кога ще започнат симптомите. Колко време имам, преди да спра да виждам. Дали гаденето е от алкохола, който съвсем реално бях изпила предната вечер, или ЕТО ГО, ЗАПОЧВА СЕ, НЕ ВИЖДААААМ! Аз по принцип не виждам… АМА, изобщо виждам ли спасителния пост достатъчно ясно, близо е??? Ако затворя едното око? А другото? СИГУРНА ЛИ СИ, ЧЕ ВИЖДАШ, КАКТО ВЧЕРА, ДЕНИ?

За щастие до мен има човек, който разбира как работи главата ми и има удивителната способност да не влиза в нея заедно с мен. Той изслуша цялата ми токсикологична дисертация многократно и ми обясни нещо толкова очевидно, че в онзи момент ми се струваше почти обидно просто: Леополд си пие водката. Ама си я пие от години! И жена му, и гостите! И докато аз вече мислено организирах транспортирането си до токсикологията на „Пирогов“, Леополд вероятно си наливаше следващото питие.

Водката просто беше гадна. В никакъв случай смъртоносна.

Няколко дни преди Леополд и неговия еликсир имах кърлеж.

Разбира се, не просто „имах кърлеж“. Ако мозъкът ми можеше да остави едно събитие да бъде просто събитие, този текст нямаше да съществува. Кърлежът беше малък, махнахме го бързо и оттам нататък започна новото ми висше образование: лаймска болест, инкубационни периоди, еритема мигранс, неврологични симптоми, кога се пускат антитела, колко време след ухапването има смисъл да се изследваш. Групи, болни, тъжни, осакатени, търсещи надежда хора. Особено успокояващо беше да науча, че нелекуваната лаймска болест често дава късни неврологични прояви години след ухапването, когато човек отдавна може да не свързва случващото се с някакъв кърлеж. Гледах кожата си и търсех обриви. Болеше ме глава - ЛАЙМСКА. Боли ме врат - ЛАЙМСКА.

Нищо не ме боли - ма хубаво де, ама кога ще започне?

Тоест, когато от масата долетя репликата за паметните плочи, тя не попадна върху някакъв спокоен мозък, който си лежи по гръб и слуша море. Попадна върху мозък, който от години живее на аварийно осветление.

И тук вероятно вече трябва да кажа. OCD. ОКР.

Не съм го открила вчера и не съм стигнала до него след две търсения в Google. Ходила съм на терапия. Говорила съм много за тревожността си, за паниката, за здравето, за мама и тати и техните мама и тати, за онези периоди, в които една бенка, едно усещане, една храна или една случайно прочетена история могат да превземат цялото ми внимание. Не съм приемала лекарства за OCD и не съм преминавала през специфичната терапия, която се използва - ERP или exposure and response prevention. Очевидно имам още работа.

Дълго време наричах голяма част от това „хипохондрия“. Което не е непременно грешно като човешка дума за преживяването, но вече разбирам защо при мен никога не е било просто „страх ме е, че съм болна“. Има цял механизъм. Мисъл, проверка, после пак проверка, после питаш някого, защото го обичаш и му вярваш. После обаче той не разбира достатъчно, не, не знае, колкото ти знаеш…

После питаш този някого още веднъж, но формулираш въпроса малко по-различно, защото предишният отговор не е обхванал една много специфична възможност, която току-що си си измислил. После получаваш отговор и ти олеква. Занакъмтопетминутки.

После идва най-важното изречение в живота с OCD:

„ДА ДЕ, АМА…“

И тук вече не търсиш информация. Търсиш сигурността „НЕ СИ В ОПАСНОСТ“, подпечатана от Вселената и валидна до края на живота ти! Само че баш такива лели с перли и печати ги няма в нито една институция.

Компулсията е голяма работа, защото работи. Проверяваш и за момент се успокояваш. Питаш някого и за момент се успокояваш. Прочиташ, че симптомите обикновено започват до определен час и за момент се успокояваш. Стигаш до този час жив и здрав и…местиш часа.

Защото целта никога не е била да получиш разумен и абсолютен отговор. Целта е била да получиш абсолютна сигурност.

Мисля, че в основата на моето здравно OCD има нещо много по-просто и много по-грозно за признаване. Страх ме е да ме няма. Това е. Искам следващия ден. Искам следващото лято. Искам да знам какво ще стане. Искам да присъствам. И точно тук това разстройство прави супер жесток номер. Толкова ме е страх да не изгубя следващия ден, че понякога губя този.

Тази почивка, в която Леополд се намеси съвсем човешки, я чаках ужасно дълго! И сега, когато мисля за нея, първото, което мозъкът ми подава, са кърлежът и водката. Две дребни събития, около които построих огромни катастрофи.

А всъщност плувах гола в морето и за пръв път в живота си видях светещия фитопланктон. Водата блестеше около тялото ми при всяко движение, сякаш беше решила, че е нещо повече от вода. В същата вечер видях Юпитер и Луната едновременно и ми се стори почти нахално да ми се полага толкова много наведнъж, само срещу едно завъртане на 360 градуса с боси крака в топлия, мокър пясък. Легнах гола и топла до човек, до когото ми беше спокойно и за малко светът беше точно толкова голям, колкото мястото между нас. В хамаците ни идваха някакви съвсем малки деца от съседното заведение, а майките им бяха решили да поверят родителските си задължения на морето. Децата пристигаха при нас като дребни безпризорни морски чудовища. Бяха толкова малки, че не можеха сами да се качат в хамаците и ги качвах аз. Смеехме се, когато падаха с крачета забити в дюните.

Всъщност се случиха толкова много красиви неща.

Само че страхът е алчен редактор. Изрязва цели сцени и оставя онези, в които си мислиш, че ще умреш. Чак сега се смея на Леополд и на паметните плочи.

Не искам да спра да се страхувам от смъртта. Не знам дали човек изобщо трябва напълно да спира. Но искам да се науча да не ѝ давам дните, в които тя още не е дошла. И затова имам още много работа. Най-вече с нуждата някой да ми обещае, че всичко ще бъде наред.

С онова „да де, ама“…

Никой не може да ми обещае следващия ден, но още имам този.