„Обичам те!” и „Благодаря!” навреме

Разхвърляме тези така красиви думи прекалено безразборно. Не защото не сме искрени, а защото омаловажаваме смисъла им. И най-вече…защото не ги казваме навреме. А после, колкото и да искаме, не можем да върнем времето с някоя и друга минута… или година назад.

Загубата. Липсата на близък човек не е нещо, което се преодолява. Сълзите само изстиват на подутото лице и с времето стават все по-малко.

Днес имах страхотен ден. Бавно и с малки крачки тръгнах по пътя на една мечта. И когато стана време да прегърна възглавницата… една снимка, която стои на нощното ми шкафче падна. Ето я. 

Когато мечтата ми беше просто още малко да остана будна и да си догледам детските филмчета като един истински бунтовник. И тогава няма как да съм си и мислила, че този човек до мен някога ще си отиде.

Това е моят дядо.

Той си отиде и вече пет години не чувам заветното: „На дядо куклата!”

Ех, толкова много неща искам да му кажа. Толкова много неща изпусна, толкова много пъти ми трябваше, мили дядо, но нямаше как да бъдеш там.

Така и не можах да кажа последното: „Обичам те!”. Затова мислете и не подарявайте тези така ценни думи толкова безотговорно. Защото, когато могат да са наистина от полза… вече е късно някой да ги чуе и усети.

Ей, не хабете думите. Не ги разхвърляйте насам-натам. А мислете! Най-истинските хора- семейството, обикновено най-рядко чуват това, което заслужават. Няма по-голямо богатство за една баба от това да види, че си изял и трите кюфтенца в чинията и да чуе: „Браво, бабо, обичам ги тези кюфтенца…и тебе, де!”. Няма по-голямо богатство за един дядо да чуе: „Благодаря ти, дядо, че ме научи на това!”. Няма по-голям дар от истинската обич и от благодарността. Но трябва да се обличат и с думи, защото после остават единствено снимките, купчина дрехи, някой стар спомен…заключен в кутийка... и една шепа сълзи. И тогава сълзите са пропити не само с любов и благодарност, а и с малко яд. Защото не попиват в нечие рамо, а падат шумно върху стъкълцето, което пази снимката от прахта. Думите не били важни… А защо плачем с глас и говорим на снимки?

Обичайте не само на думи, но и с думи. И най-вече… тези, които най-много заслужават.

Обичам те, дядо. Ти си моят герой. И знам, че ако някъде там, където си сега, има телевизор наоколо… със сигурност се надвикваш с професор Вучков, а през останалото време правиш забележки на лекарите в „Анатомията на Грей”. Прегръщам те, това е за теб.