Далеч от очите. Далеч от сърцето. Ами, не.
Темата за връзките от дистанция е доста популярна за сълзливите жанрове на киното, но на кого му пука за тях ако е поставен в истинска ситуация, която несъмнено носи повече негативни емоции със себе си, отколкото изплакани сълзи по любовта на Джон Тайри и Савана Къртис?
За мен една любов е ценна и истинска, именно когато не можеш всяка вечер да заспиш до любимото си същество, но заспиваш с мисълта за него. Знаейки, че и то също.
Километрите са единица за разстояние, е и? Аз обичам и по телефона. Не е същото, но не спирам да обичам. Любовта ми е в картичката, която ухае на любим парфюм. Любовта ми е в разтрепераните ръце, когато купувам билет, за да се срещна с човека до мен дори за ден.
Във връзка от разстояние съм. Да, то не е толкова голямо, има хора, които са заедно с месеци и не са се виждали никога, но...вярвам в тях. Вярвам и в моята връзка. Мълчанието по телефона е проста тишина, не значи нищо, не е като мълчанието на живо, когато дори най-малкото трепване на окото на отсрещния значи нещо. Трудно е. Но какво толкова. Обичаш, обичан си. Няма никаква пречка. Има оправдания.
Влюбена съм в човека до мен от 12 години. Не съм на 35 сега, просто тогава бях на 6. Да. Нямаше никакви пеперудки. Имаше трактори в неравно поле в корема ми. В предучилищната ме питаха дали си имам гадже. И аз винаги гордо заявявах, че е по-голям от мен и живее в София. Още тогава връзката от разстояние ми се е струвала възможна. Всъщност каква връзка от деца на 6 и 10 годиНКИ. Просто една мечта за нещо в бъдещето, което винаги ми се е струвало възможно. Имала съм просто красиви лета с много игри на стражари и апаши и криеница. И есента отново е прибирала този обект на детски мечти в така далечната от моя град столица. А сега лятото почти свършва и онова русо момченце от преди 12 години ме чака пред входната врата. И вече не играем на стражари и апаши, бидейки на 18 и 22. НО...
Мечтата ми се сбъдна. Все още съм в това малко градче, а любовта ми е на 300 километра.
И не е квантова физика. Аз просто не съм спирала да обичам. Не съм спирала да си пожелавам едно и също на всяка духната свещичка на рождените ми дни от 6 до 17 години. И го имам. Защо две бели табели с името на два различни града ще ме спрат да обичам? Защо да имам само едно лято, когато мога да имам всичкото време на света?
Нищо не е пречка, когато искаш да бъдеш опора и си приеман като опора за важен човек.
Разстоянието не разделя нито любов, нито приятелство. Разстоянието е граница, която се преминава. Любовта от дистанция съществува. Милиони хора по света плачат на телефоните си всяка вечер, още толкова заспиват с тениската на любимите или с вещи, които малко по малко губят аромата си на онзи човек, на когото принадлежат.
Но не спират да обичат.
За мен една любов е ценна и истинска, именно когато не можеш всяка вечер да заспиш до любимото си същество, но заспиваш с мисълта за него. Знаейки, че и то също.
Километрите са единица за разстояние, е и? Аз обичам и по телефона. Не е същото, но не спирам да обичам. Любовта ми е в картичката, която ухае на любим парфюм. Любовта ми е в разтрепераните ръце, когато купувам билет, за да се срещна с човека до мен дори за ден.
Във връзка от разстояние съм. Да, то не е толкова голямо, има хора, които са заедно с месеци и не са се виждали никога, но...вярвам в тях. Вярвам и в моята връзка. Мълчанието по телефона е проста тишина, не значи нищо, не е като мълчанието на живо, когато дори най-малкото трепване на окото на отсрещния значи нещо. Трудно е. Но какво толкова. Обичаш, обичан си. Няма никаква пречка. Има оправдания.
Влюбена съм в човека до мен от 12 години. Не съм на 35 сега, просто тогава бях на 6. Да. Нямаше никакви пеперудки. Имаше трактори в неравно поле в корема ми. В предучилищната ме питаха дали си имам гадже. И аз винаги гордо заявявах, че е по-голям от мен и живее в София. Още тогава връзката от разстояние ми се е струвала възможна. Всъщност каква връзка от деца на 6 и 10 годиНКИ. Просто една мечта за нещо в бъдещето, което винаги ми се е струвало възможно. Имала съм просто красиви лета с много игри на стражари и апаши и криеница. И есента отново е прибирала този обект на детски мечти в така далечната от моя град столица. А сега лятото почти свършва и онова русо момченце от преди 12 години ме чака пред входната врата. И вече не играем на стражари и апаши, бидейки на 18 и 22. НО...
Мечтата ми се сбъдна. Все още съм в това малко градче, а любовта ми е на 300 километра.
И не е квантова физика. Аз просто не съм спирала да обичам. Не съм спирала да си пожелавам едно и също на всяка духната свещичка на рождените ми дни от 6 до 17 години. И го имам. Защо две бели табели с името на два различни града ще ме спрат да обичам? Защо да имам само едно лято, когато мога да имам всичкото време на света?
Нищо не е пречка, когато искаш да бъдеш опора и си приеман като опора за важен човек.
Разстоянието не разделя нито любов, нито приятелство. Разстоянието е граница, която се преминава. Любовта от дистанция съществува. Милиони хора по света плачат на телефоните си всяка вечер, още толкова заспиват с тениската на любимите или с вещи, които малко по малко губят аромата си на онзи човек, на когото принадлежат.
Но не спират да обичат.
Коментари
Публикуване на коментар