„Поредната убита мечта в България”

Започвам директно. Тези думи са на мой близък приятел. Ако не ги бях чула от него… е, сигурно нямаше да ми направят такова впечатление. А като се замисля, чуваме ги доста често.

Моят приятел беше надежда в българското колоездене. Изключително трудолюбив по природа, той не спираше да полага усилия по пътя към сбъдването на мечтата си. Непрестанни пътувания, състезания, медали, отличия, той определено вече вървеше по така мечтания път на успеха. Поне така изглеждаше.

Завършихме училище и за малък период от време с него изгубихме контакт. Знаех, че в момента не тренира, но очаквах съвсем скоро да го видя отново на колелото.

„Днес беше обиколката на България, знаете ли? Аз щях да участвам ако не се бях отказал.” Бях шокирана, в недоумение, не вярвах как той беше сложил край на толкова важна част от живота си. Започнах да задавам въпроси, да търся смисъл в отговорите… Първоначално не разбирах, помислих си, че става дума за рутината на която той не е издържал, за част от секундата си помислих, че става дума и за мързел, но това не беше присъщо за човека, който познавам от 12 години. Виждах как очите му горяха. Беше побеснял.

И най-накрая разказа историята си. Премествайки клубове, той е забелязан от италиански отбор. Спомних си как той доста време беше в Италия. Пращаше снимки, казваше колко е хубаво, как всичко е чисто,как хората от отбора са задружни, екипите са направени специално за теб, колелото ти е по мярка и също е чисто ново… Но италианския отбор е бил в пряка връзка с българския и паралелно му се е налагало да кара и за двата отбора. „Имах един единствен екип като се върнах в България. Тренера взимаше останалите, сигурен съм, че ги е продаваше, за да изкарва пари от тях, те бяха чисто нови. Взеха ни и колелата. Дадоха ни едни, които не ни бяха по мярка и бяха ужасно стари.” Това е убиване на мечта. За моя приятел тренирането е станало задължение. Той сам каза, че е виждал всеки един ден в България като мъчение, дори не се е справял добре в последните седмици, защото е нямал желание да кара.

Колко мечти угаснаха? Колко републикански и световни шампиони трябва да тренират в мизерия, в разпадащи се зали и обрасли в бурени стадиони? Колко ли още ще се подценява трудът, който полагат младите надежди на нашата пробита и течаща от всякъде държава?
Моят приятел е една от многото загубени по неравното трасе на успеха кариери в българския спорт. Той сега казва, че не иска да се качи на колелото дори  за да отиде до магазина. Има неприязън към това, което доскоро беше най-голямата му амбиция.

Аз никога няма да забравя как неговата майка със сълзи от гордост в очите показваше снимките му в италианските спортни сайтове. Да, всички знаем, че ако той се беше родил в Италия сега щеше да върви по пътя на успеха. Онзи път, по който беше започнал да върви и в България, но тук възможностите са ограничени. Твърде ограничени…щом продаваш екипите на собствения си отбор в OLX. Да, преди да умрат, мечтите тук се продават.