Седем дни по-късно

Седем дни след като букетите от 301 рози увяхнаха, а плюшените мечета отново заеха почетно място на прашасалия скрин, се сещам за една любовна история, която на 14-ти февруари  включва само две чаши вино. Които така или иначе моите родители пият всяка вечер.

Преди 31 години, в единственото кафене в моя малък роден град, се запознали Велияна и Иван- тя на 17, а той на 23 години. Едва ли още тогава Вили на 17 (с бял потник и без сутиен) е предполагала, че ще роди две очарователни дечица- брат ми и аз.

Историята на моите родители е нещо, което може да вдъхнови онези, които все още вярват, че любовта не трае само 3 години, ФРЕДЕРИК БЕГБЕДЕ. А в този прекрасен случай- цели 27.

27 години и две деца по-късно, тяхната любов е моят еталон за любов. Най-вече, защото освен любовта, моите родители са свързани като най-близки приятели и спътници.

Влюбен до уши в красивата ми майка, баща ми преди 30 години е полагал неимоверни усилия да я спечели. 101 рози, които тогава не са се подарявали на всяко срещнато момиче… Късно позвъняване по домашния телефон, за да я попита за любимия ѝ цвят… и когато тя изброила около 10, на следващия ден той се  появил с 10 чифта еднакви обувки в различни цветове. Освен всички тези материални и крайно ненужни според мен неща, аз знам думите, с които всяка вечер са се разделяли, когато все още не са били семейство: „Много истински и завинаги”.

Предложението за брак на моите родители не е включвало диамантен пръстен или почивка на о. Бали. Майка ми- като прекалено нетърпелива и настоятелна жена, в един ден на 1989 просто е казала на баща ми: „ Ваньо, хората се избиха в този пуст Персийски залив, няма време за губене, ще вземем да го отнесем и ние, ХАЙДЕ ДА СЕ ЖЕНИМ.”

Една бяла рокля по-късно, около 300 гости и няколко дни празнуване, се появяват семейство Паскови.

 Мама вече има пръстен с диамант, но съм сигурна, че това не е най-важното нещо за нея. Баща ми вече няма нужда да се опитва да я спечели със 101 рози, затова много често ѝ купува по една. И знам, че за нея тя е много по-специална. Тази година родителите ми ще празнуват 27 години брак. И така като гледам усмивките им- те далеч не са бракувани.

Не съм някой, който ще съди различния избор на хората, нито представите им за живота. Просто се чудя дали имаме нужда от ТОЗИ  ден, за да подарим цвете, да излезем на вечеря или да се обичаме. На 14-ти февруари майка ми не получи букет, нито скъпа огърлица или подарък.  

Но по-важното е, че през останалите 364 дни тя всяка вечер получава любов. Както и баща ми, който от както не може да вижда добре моли мама да му чете, за да не му се натоварват очите.  За тази цел са измислени очилата, но аз знам, че на него му е по-приятно да каже: „Виле, моля те, прочети ми ето това…” и да заспи спокоен, че жената до него е онази същата Вили от преди 31 години- с белия потник и без сутиен.

Да, те все още се държат за ръце, прегръщат се и се целуват. Когато татко ми е надебелял- мама му казва, когато тя е надебеляла- той ѝ казва, че е прекрасна. Ами, това е любовта.

Някъде между почивките, скъпите курорти и огромните скъпоценни камъни на пръстените (които при всяко самостоятелно излизане някои хора свалят) , се е загубила любовта.  Не е някаква новина, че връзките с банкови сметки, а не с хора съществуват. Не съдя никого, но ми е тъжно, когато виждам как това се превръща в сегашния еталон за любов. Защото не е любов новата скъпа кола. Любов е „Много истински и завинаги”.

Хора като моите родители са на изчезване. Затова съм благодарна, че ги имам. И съм благодарна, че нито един път те за 19-те години, в които ме възпитаваха и обичаха, не се скараха, не си викаха, нито си посегнаха. 

Знам, че в баща ми живее онова момче, което на 23-години е било лудо влюбено в мама. Той си спомня как, когато е работил на онова кафене и е влязла онази Вили… от страх, че тя ще си тръгне, защото не се пуши вътре, е позволил само на нея да упражнява вредния си навик. И тя така и не си тръгнала.

Благодаря ви, мамо и тате, че 27 години по-късно се обичате във всеки един ден от годината.