Младостта е новата старост

И кога безгрижните двайсет се превърнаха в прашните седемдесет и три. (Сори, бабо, не си прашна.)

Интересно ми е защо насилваме старостта. Искаме да сме все по-самостоятелни, все по-спокойни, все по-тихи и смирени. Било по-хубаво да се прибираш рано, да си почиваш, да гледаш как Виктор Ангелов блъска по иноксовите шубери и налага готвачите с черпаци. Едни такива работи. „Наживях се аз, не ми се прави нищо.”!?!?!?

Уютът на дома не идва ли под ръчичка с децата и семейството? И аз обичам да си стоя вкъщи, разбира се. Няколко епизода „Сексът и градът”, след това 50 страници от книга, която чета за 17-и път. И в тези моменти има чар. НО ЧАРЪТ В ТЯХ Е, ЧЕ НЕ МИ СЕ СЛУЧВАТ ВСЕКИ ДЕН.

Според приятелите ми аз съм една досадна амеба, която има шило в задника (г-н Йовчев, знам че амебата няма задник) и не обича да стои на едно място. Така си е, мамицата му. Но не е ли хубаво, когато нищо не ме чака вкъщи? Когато имам невероятната възможност да отговарям само за себе си?

 Вчера убеждавах приятелките ми да отидем на караоке парти. Трио Сопрано в изпълнение на песента „Малко ме боли гърлото”………………..Душата ми се раздра в мъчително кресчендо и си легнах.

Не беше ли позволено точно сега да сме малко луди? Че кой ти забранява, вкъщи ме чака пералнята и възглавницата ми?!?!?!? Едни от най-хубавите ми моменти са планирани часове преди да се случат, а вече ми се налага да изпращам имейли, телеграми и пощенски гълъби две седмици преди да ПОМОЛЯ приятелите ми да правим нещо.

Екзистенциалните кризи при много мои познати започнаха с вдъхновяващи цитати за това как животът не бил само купони. Е, да, ама животът не е и само диван и холна масичка. Често си представям как съквартирантката ми ме закопчава с белезници на парното като предварително е пуснала някоя невероятна боза по телевизията. Странни фетиши имам, ще кажете. Ама това е фетиш на Яна. Да ме тъпче с дюнер, докато аз безпомощно гледам Крисчън Грей или Анатомията на Грей. Всичко грей, само без усмивката ми.

С гаджетата си вече се чувстваме сякаш сме женени с тризнаци и имаме шест кредита. Послушно перем чорапи и боксерки и готвим манджички, които никога няма да са като на майките им, защото : „Мама просто слага и малко повече джоджен.” Семейството е страхотно нещо, но когато е готово да се появи. И тогава тризнаците и шестте кредита най-вероятно са бреме, но са задължение, което сме длъжни да поемем. Съжалявам, Мони, не че не ми е приятно да ти пера чорапите понякога, но все още не ми е в списъка с неотложни задачи. И в крайна сметка, живееш все още с майка си и тя слага точно толкова джоджен, колкото трябва. Аз ще поръчам пица.

Защо толкова искам да беснея ли? Защото сега имам физическата и психическата възможност да си легна в 5 сутринта и да стана в 10 за лекции. Защото в моята стая ме чака юргана ми на розички, а не съпруга ми. Защото книгата ми до леглото е „Отнесени от вихъра”, а не „Как да отгледаме едно щастливо бебе”. Ето за това.

По дяволите, обожавам театъра, ходя на кино, чета, понякога дори не закъснявам за лекции. Пиша, разхождам се в парка, лежа до любимия си човек.

 Да, има енергия в тишината и движещите се силуети на екрана и на сцената. Има енергия и в природата, и в празните бели листи, в уюта на дома и малката сладкарница. Но на двайсет в мен не живее само тя.

Не ми се иска да убивам шумотевицата, защото и нейната енергия ме зарежда.

И сега е време моите приятели да се познаят в снимковия материал по-долу.
(Това не е чат с един човек.)